..."По същото време трима души в Северозападна България решават да създадат своя турска организация. Става дума за Демократичната лига за защита правата на човека в България. За свой председател те избират Мустафа Юмер, който е по-образован. Другите двама казват: „Ти ще бъдеш председател, ти си завършил философия и си интелигентен човек”. Сабри Искендер е моторът на тази организация, той е много енергичен и активен човек. Третият е Али Орманлъ, който е също много активен и много твърдо и последователно участва в съпротивата. В документите на тези организации ще видите една съвсем ясна демократична платформа. Използвайки всякакви механизми, те успяват да се промъкнат в чужди посолства въпреки тежката охрана и да предадат тези документи, за да бъдат те излъчени по западните радиостанции „Свободна Европа”, Би Би Си и „Дойче Веле”. Отивайки малко по-напред, ще ви кажа, че през юни 1989 г. вече от Турция Мустафа Юмер прочита по радио „Свободна Европа” една декларация, в която заявява ясно, че борбата за възстановяване на етнокултурните права на турците в България е част от основната и обща борба за демократизиране на страната и че кумунистическият режим трябва да бъде ликвидиран. Всъщност той е първият, който поставя въпроса за Кръглата маса: „Ние трябва да заставим комунистическия режим в България да седне на кръгла маса”. Тоест първата характеристика на тези организации е откритост и легалност. Второ, те не се втренчват в своите проблеми и не експонират само тях, а виждат, че техните проблеми са част, макар и важна, от много по-големия въпрос за демократизацията на страната. И те искат да се включат в този общ поток и да играят активна и важна роля в него.
Третата организация е на Авни Велиев, който е излязъл от затвора (част от осъдените вече са излезли от затвора) и иска да направи своя организация. Среща се с Мустафа Юмер и разговаря с него. Мустафа го пита: „Добре, защо се отделяш от нас”. Авни му казва, че иска той да си направи организацията. Тогава Мустафа му казва: „Добре тогава, прави си я – ето ти документите на Демократичната лига, важното е, че сме в един поток”. Така Авни Велиев, който сега е в Турция, прави „Дружество за подкрепа – Виена ’89”. Тук много съществен е и външният контекст. През февруари 1989 г. във Виена завършва Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа с документи в областта на правата на човека и защита на малцинствата. Тези документи са подкрепени от новото съветско комунистическо ръководство, тоест от Горбачов. Това предизвиква безпокойство в ръководството на Комунистическата партия в България. В Политбюро се стряскат и започват да търсят пътища за съобразяване с тези решения. Комунистическата власт решава да издаде документите от Виена на български, за да популяризира тези решения. Тоест Политбюро се опитва да създаде видимост, че се старае да спазва правата на човека. Същевременно Виенското съвещание взима решение за организирането на още две съвещания в областта на правата на човека през същата 1989 г. – едното трябва да се открие на 30 май в Париж, а другото през юни 1990 г. в Копенхаген. Когато научават за решенията във Виена, на много места турците в България решават спонтанно, че трябва да свържат борбата си с Парижкото съвещание. Тук между другото различни групи от хора казват: Ние го предложихме по-напред”. Не мога да преценя точно кой го е предложил най-напред, но със сигурност знам, че то се е носело във въздуха и че са го предлагали много хора. Предлагали са го и тези, които са в затвора – Неджметин Хак, Касим Дал, Ахмед Доган и другите затворници, които са заедно с тях в Старозагорския затвор. Чел съм материали, че затворниците казват на жените си, които им идват на свиждане в Стара Загора: „Гответе се, ние трябва да реагираме и да мобилизираме хората именнно във връзка със срещата в Париж”. В същото време Демократичната лига решава: „Париж – това е сигнал за действие”. Активистите от Независимото дружество казват същото. Четвъртият поток е свързан вече с ръководството на Независимото дружество. Тук безспорно трябва да поговорим малко за самото Независимо дружество. Петър Манолов, който по това време е негов секретар, започва да пренасочва турците и помаците от дружеството към Демократичната лига. Започва един процес на симбиоза между тези две организации и на места активистите са и към Демократичната лига, и към Независимото дружество. В този смисъл според мен спорът кои са допринесли повече за майските събития е безпредметен, защото те са правили едно и също нещо. Някъде са се запазили структурите на дружеството, някъде тези структури са се влели изцяло в структурите на Демократичната лига. Играта на властта обаче е била игра на котка и мишка. Всичко, което са правили, се е знаело. Те са били под наблюдение през цялото време. Били са подслушвани и следени. Властта си дава сметка, че ще има вълнения и преценява, че тези вълнения могат да бъдат използвани, за да се инспирира масова изселническа кампания в Турция. Никой не трябва да се заблуждава, че това не е било добре подготвено. Работата по подготовката на вълненията е на неформалните дружества. Комунистическата власт обаче си казва: „Те ще организират вълненията, но ние трябва да се подготвим, за да можем да се освободим от турците”. Тази подготовка за посрещане на вълненията е видима с просто око за всеки, който чете документите. Най-напред се подготвят съответните документи, свързани с издаването на паспорти. Допуска се едно много по-разширено тълкуване за това на кого може и на кого не може да се издават паспорти. Провеждат се съвещания. Преди да започнат гладните стачки, през май в МВР се провежда едно съвещание, на което Георги Танев, който по това време е министър на вътрешните работи, пита: „Кажете сега какво да правим, когато започне изселването на турците”. След което той обобщава и нарежда на първо място да бъдат изгонени „крайните фанатици”, на второ място да заминат „нашите агенти”, а на трето място – всички останали. Подчертавам – цялата агентура трябва да се изсипе в Турция. Всичко това е още преди да започнат майските събития. Документите показват, че властта просто е изчаквала. Паролата за действие и начало на самите майски протести върви по няколко линии. От една страна, Неджметин Хак казва на своята съпруга: „Вие, нашите жени, организирайте нещата в Добрич”. От друга страна, Демократичната лига решава: „В началото на май започваме гладни стачки”. Освен това Независимото дружество подготвя специална среща и Демократичната лига също иска да направи своя конференция в началото на май. Тоест активността в организационен план е много видима. Властта следи всичко това и предприема съответните мерки. На 9 май експулсират от страната Мустафа Юмер и Али Орманлъ, след това Сабри Искендер, Авни Велиев и т.н. До края на май са насилствено експулсирани много хора, като оценките за това какъв е техният брой са различни, повечето изследователи обаче се обединяват около бройката 5 хиляди. Ръководството на Незивисимото дружество е вкарано в следствения арест и по този начин е блокирано. Арестувани са Константин Тренчев, Кольо Босия, Христофор Събев, Хасан Бялков, Антон Запрянов и Тодор Гагалов, срещу които започва следствие като подстрекатели на вълнения между турците. Фактически турското демократично движение у нас бива обезглавено. Остават само онези, които все още са по затворите. Тук трябва да кажа, че в затворите също има съпротива. Когато Ахмед Доган твърди, че също е реагирал, това трябва да се приеме. Да, реагирал е...Как?Ами той обявил гладна стачка. После го викнали и му казали да спре и той спрял. Написал е обаче документи, част от които успява да изнесе жената на Неджметин Хак, след като е била на свиждане в затвора. Документи, написани от Доган, така ли?Написани от Доган, които е трябвало да бъдат изпратени в Париж. Те не стигат до Париж, но така или иначе усилието е налице. Не можем да подценим това усилие. Това обаче е доста различно от претенцията на Ахмед Доган, който казва: „Аз съм най големият виновник за майските събития през 1989 г. и ми става мъчно понякога, че някои хора искат да го оспорят”. Ами той на друго място, когато го питат: „Вие ли сте Левски на турците у нас”, казва: „Да, аз съм”. Многократно съм казвал и ще повторя, че няма да бъде правилно и не съответства на фактите, ако кажем, че Доган не е имал отношение към майските събития. Но той претендира или най-малкото доскоро претендираше за нещо съвсем друго. Той претендираше, че има водеща роля за майските събития. Мога да кажа, че от затвора действително са дали определен тласък, и то по-специално в Добрич, където протестите са организирани от жените на затворниците, които са в Стара Загора, начело с Ръфкие Али – съпругата на Неджметин Хак. Всичко останало обаче е резултат на едно масово движение. Много хора едновременно са стигнали до това решение и са се координирали спонтанно. Не може да различите къде завършва дейността на Демократичната лига и къде започва инициативата на Независимото дружество например в един Разград или при Джебелските събтия, където единият активист е от „Виена ’89”, а другият от Независимото дружество. Но те са свързани и правят всичко заедно. Някои казват: „Да, ама Зейнеп я няма, тя не е участвала”. А кой създаде мрежата, кой създаде цялата тази структура? Претенцията за водеща роля на Ахмед Доган по отношение на майските събития е безпочвена и се експонира от ДПС с политически цели. Това се прави, за да се героизира лидерът на движението и по този начин да се абсолютизира неговият авторитет. Всъщност тъй като са в затвора, Доган и хората около него не са експулсирани преди или след майските събития и остават в България за разлика от Зейнеп Ибрахимова, Мустафа Юмер, Сабри Искендер и много други. Казахте, че след 10 май турското демократично движение у нас е обезглавено. Какво имате предвид?Масовата експулсация на голяма част от демократично мислещите хора сред турското и помашкото население обезкръвява до голяма степен малцинството от гледна точка на хора, които мислят демократично. Всъщност огромният процент от демократично мислещи хора вече е изгонен. По този начин се разчиства пътят да дойдат други. Така вече имаме осугирен терен в политическото пространство на това, което ще дойде по-нататък. Искам все пак да завърша с майските протести, в които при всички случаи участват около 30 хиляди души. Както вече казах, освен антикомунистическата съпротива непосредствено след 9 септември 1944 г., когато действително има много нелегални организации, от 50-те години нататък ние нямаме по-внушителна проява на борба срещу режима. Поляците си имат 1980 г. и „Солидарност”. Чехите имат тяхната Пражка пролет. Унгарците имат своето въстание през 1956 г. България има майските събития. Това е приносът ни за падането на Берлинската стена. Това трябва да се казва много силно и трябва да се чува. Затова приносът на демократично ориентираните организации на турците и на подкрепящите ги българи е голям. Солидарност с майските протести проявяват и някои представители на Клуба за гласност и преустройство. Не всички – вътре е имало доста противоречия и дума да не става, но хора като Деян Кюранов, Евгения Иванова, Антонина Желязкова, Радой Ралин, Христо Ганев, Желю Желев, Блага Димитрова и др. публично изявяват своята позиция в защита на етнокултурните права на турците. Като цяло обаче българите не подкрепят майските протести. Коментирайте тази липса на политическа зрялост на българското население, което не успя да провиди в майските събития възможност за реакция срещу режима. Спомням си думите на Зейнеп Ибрахимова, която споделя в едно интервю: „Ако българите бяха подкрепили протестите, режимът щеше да падне много по-скоро”.Още веднъж ще повторя, че дисидентското движение у нас беше изключително слабо и не се ползваше с популярност. Реакциите бяха спонтанни, на места нечути. В Ядрения интститут към БАН, в който работех тогава, реагирахме, но реакцията ни беше буря в чаша вода. Никой не разбра. Подкрепата нямаше масов характер. Българското общество остана безучастно. Масово хората не разбираха какво точно се случва. Много хора като че ли просто не допускаха тези мисли в главата си. Онези, които слушаха радио „Свободна Европа” и Румяна Узунова, чуваха всичко, но въпреки това не излизаха на улиците. Нямаше никаква организация за реакция. На практика комунистическият режим и неговите специални служби инспирираха изселническата кампания.
Събитията следваха така – в началото бяха гладните стачки, след това протестите, междувременно активът беше изхвърлен зад граница и тогава започна масовото изселване. Мустафа Юмер бе възложил на Хюсеин Нух от Ябланово – някогашният кмет, организатор на съпротивата в Ябланово – да поеме щафетата като ръководител на Демократичната лига. Масовата изселническа кампания направи видими истинските цели, мотиви и съображения на Тодор Живков и неговото обкръжение. Живков казва: „Задачата е да изгоним 300 хиляди души”. После дава заден ход, защото изведнъж се оказва, че това става проблем за икономиката. Всъщност той не е могъл да пресметне какво точно прави. Това е истината. Тодор Живков носи много голяма отговорност за всички тези събития. По време и след изселническата кампания отношенията между българи и турци в смесените райони действително се влошават. Тогава се появяват отчуждение и етническо напрежение, провокирани от партийната пропаганда. По радиото и телевизията се раздухват отделни случаи, които инспирират омразата. Непрекъснато се повтаря: „Те си тръгнаха сами, затръшнаха вратата и казаха, че не искат да имат нищо общо с България”. Всичко това върви безспирно в публичното пространство и по партийни събрания. С подобни настроения навлязохме в края на 1989 г. и първите дни на 1990 г., когато вече след началото на промените хора на ДС, комсомолци и партийни членове организираха в смесените райони масова съпротива за недопускане да бъдат възстановени имената на турците и помаците и техните права. Зейнеп Ибрахимова е права, когато казва, че масово българите не се включиха в тяхна защита. Причините за това обаче не са толкова елементарни. Ние трябва да си даваме сметка за методите на тоталитарната машина, за начина, по който беше обработвано общественото мнение. Когато чета архивите, виждам, че почти на всяко заседание на ръководството на МВР се обсъжда разпространяването на слухове. Има агенти само за това – да разпространяват слухове. Целта е да се създава напрежение. А и общата съпротива срещу режима у нас е слаба. Както ви казах разделение имаше и в Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Част от хората в Клуба не бяха съгласни да се излиза в защита на турците. Ако говорите с хора като Деян Кюранов, Евгения Иванова или Антонина Желязкова, ще разберете колко трудно им е било да прокарат общата декларация, подписана от 120 интелектуалци. Дори и малкото случаи на солидарност и съпричастност обаче бяха приемани изключително добре от българските турци. И до ден днешен имената на Антонина, Радой и Блага са много популярни сред турското население..."
из "Майските събития са приносът на България за падането на Берлинската стена" - Михаил Иванов
Няма коментари:
Публикуване на коментар